Атавистичното начало намира отдушници. Сега богатите ходят на лов. Бедните ще се озверят на футболен мач – атавизмът може да бъде и социален ритуал. Филмовата индустрия ще пусне по екраните „Ролърбол“, където бронирани хокеисти ще се бият с мотоциклетисти. Оглупелият пубертетник ще разбие телефонна кабина, а застаряващият глупак ще си въобрази, че тенекиената му играчка носи емблемата на „Ферари“. Но в такъв случай много от проявите на нашето ежедневие са форми на атавистично поведение. Докъде се простира животинското? Откъде започва линеещата сянка на една изчерпала себе си цивилизация?

Предговор към „Повелителят на мухите“ от У. Голдинг
Д. Иванов

„… Тару подчертаваше особено много скромността на госпожа Рийо, нейния начин да се изразява простичко, предпочитанието и към един прозорец, обърнат към тихата уличка, до който сядала вечер леко изправена на стола, със спокойно отпуснати ръце и внимателен поглед, докато здрачът нахлувал, превръщайки я в черна сянка в сивия полумрак, който непрекъснато се сгъстявал и поглъщал неподвижния и силует; говореше за лекотата, с която старата жена се движела из стаите; за добротата и, макар да не я беше никога проявила определено пред Тару, но той усещал нейната топлина във всичките и думи и действия; за това, че, според него, тя знаела всичко, без някога да е размишлявала, и умеела, макар безмълвна и свита, да се издигне до кое да е познание, дори и за чумата. „

„Чумата“
Албер Камю

„… Години по-късно, като преглеждаше хрониката от онези дни, доктор Хувенал Урбино установи, че методът на баща му е бил по-скоро милосърден, отколкото научен, и че в много отношения противоречеше на здравия разум. Установи го със състраданието на синовете, които животът постепенно превръща в бащи на своите бащи, и за първи път му домъчня, че не е бил редом до своя баща в самотата на грешките му.“

„… Жените веднага го възприемаха като самотник, нуждаещ се от любов, уличен просяк с вид на бито куче, което ги печелеше безрезервно, без да му искат нищо, без да чакат от него нищо освен успокоението на съвестта си, че са му сторили добро.“

„Любов по време на холера“
Габриел Гарсия Маркес

„Винаги е удобно да бъдеш логичен. Почти невъзможно е да бъдеш логичен докрай.“

„Усещането за безсмислие може да порази всеки човек на завоя на някоя улица.“

„В някои случаи човек може да се преструва, като отговаря „нищо“ на въпроса, какво е естеството на мислите му. Близките му добре знаят това. Но ако този отговор е искрен, ако той отразява онова странно душевно състояние, при което опустошението става красноречиво, при което веригата на всекидневните действия е разкъсана и сърцето напразно търси свързващата брънка, тогава той е първият знак на безсмислието.“

„Случва се декорите да се сгромолясат. Ставане, трамвай, четири часа в канцеларията или в завода, обяд, трамвай, четири часа работа, вечеря, сън и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота все в същия ритъм, по този път се върви лесно повечето време. Само че един ден изниква първото „защо“ и всичко започва в тази умора, примесена с учудване.“

„Времето ни носи, както и всички дни от невзрачния живот. Но винаги настъпва момент, когато трябва ние да го понесем. Ние живеем чрез бъдещето: „утре“, „по-късно“, „когато си създадеш положение“, „с годините ще разбереш“. Тези несвързани разсъждения са възхитителни — нали в края на краищата трябва да умрем. Но идва ден, когато човек установява или казва, че е на тридесет години. Така той потвърждава своята младост. Но с това се помества във времето. Заема своето място в него. Разбира, че е достигнал до определена точка на една крива, и с това признава, че е длъжен да я измине. Той принадлежи на времето и сграбчен от страха, открива в него най-злия си враг. Всеки следващ ден той е желаел да дойде следващият ден, а всичко в него е трябвало да го отхвърля. В този, бунт на плътта се състои абсурдът“

„Митът за Сизиф“
Албер Камю

“ – Мракът у човека по-интересен ли е от светлината?
- Това е най-сложният въпрос на света … Изкуството създава тази илюзия, както и много други – например, че алкохолиците са приятни, забавни и интересни хора … Животът ни в голяма степен е доминиран от злото. Понякога, за да постигнем това, което желаем, се изкушаваме да използваме средствата на злото. Но с годините осъзнах, че не можем безнаказано да го използваме; всъщност накрая винаги се оказва, че злото ни използва за целите си.
- Но в съвремието ни дори цивилизовани държави използват насилие, за да постигат своите, обявени за благородни, цели …
- Поговорката „Целта оправдава средствата“ е дълбоко порочна. Историята изобилства от примери за режими, които са идвали на власт с намерението да променят всичко към по-добро, но след като избият опонентите си … Изглежда, че е невъзможно „добри“ цели да бъдат постигнати със средствата на злото.
От духовна гледна точка човек винаги може да се разкае, да смени посоката и да избере доброто. Но не е лесно да се откажеш от желанието да властваш над хората, да ги считаш за нещо като стадо, а себе си – за център на света …
- Престъпникът не може ли да се разкае? Да се прероди?
- Истинският човек на злото никога не се разкайва за нищо … Хората на злото винаги обвиняват другите за неуспехите си, а заслугата за успехите приписват само на себе си. Доминират ги завистта и ненаситната лакомия за власт и пари, но най-вече – за власт … Те не знаят какво е любов, вместо това просто желаят да притежават другите хора, включително жените си, децата си, любовниците си. Понякога придобиват огромна сила и енергия … но понеже не обичат никого, даже себе си, никога не са щастливи. Затова пък умеят да мразят. Започват, унищожавайки другите, и завършват, унищожавайки себе си …
- Героите ви са доста живи, динамични и цинични. Такъв ли е днешният човек като цяло?
- Жанровете, в които най-често работя, имат нужда от такива герои. Познавам хората от подземния свят. Ако трябва да бъда честен, никой от тях не е нито особено симпатичен, нито особено интересен; никого от тях не бих желал да имам за близък приятел.“

Из интервю на Бойко Панов с Марин Дамянов – писател и
сценарист – публикувано във в. Сега, 24 май 2008г.

„Единстено глупавият побеждава в живота, умният вижда твърде много пречки и се разколебава още преди да е започнал… Колкото по малко знаеш, толкова по-просто е да живееш. Знанието те прави свободен, но нещастен!“

Е. М. Ремарк

„Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен;
Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго;
отмъкне ли морето буца Пръст, по-малка става територията на Европа,
както ако откъсне Полуостров цял или събори Замък
на твой приятел или твой собствен замък;
всяка човешка смърт ме намалява,
аз съм част от цялото човечество;
затова недей да питаш за кого бие камбаната:
камбаната бие за теб … „

Джон Дън, цитиран от Хемингуей в
„За кого бие камбаната“

… Естествено винаги остава надеждата, че ще хванеш следващия автобус. Всъщност защо изтърва този? Видя го как мина бавно покрай теб, ако беше побързала щеше да го хванеш – защо не го направи? Щеше да ти се развали прическата? Или беше под достойнството ти да бягаш подир автобус? Стой си тогава на пътя. Ще дойде друг. Но не е особено приятно да си стоиш на пътя. Понякога вали дъжд, духа вятър, не виждаш нищо в тъмнината. И започваш да съжаляваш, че не си хванал автобуса. Нищо, ще дойде друг. Но изведнъж се оказва, че е станало много късно – вече няма автобуси. Дали да не взема такси? Но за всяко такси се плаща … А и не се знае къде ще те откара. А мракът и влагата бавно обгръщат душата ти, заплашвайки да я задушат с лепкавите си пръсти. Тогава съжаляваш, че не си бягала след автобуса …

Махало. Тежък, студен оловен диск, безмълвно режещ празното пространство. Време – ритъмът на парче желязо … „Оркестърът на тишината изпълняваше своята симфония на мълчанието.“ Празнота, безчувствие. Вятърът тихо съска в пукнатините на стената. Прокоба. Мисли – безплътни духове, бледи сенки, пробягващи по стените. Пламъкът на една свещ, борещ се с тъмнината на една душа. Забрава. Кристална чаша с вино. Маската се свлича. Лице. Прозрачни, тъжни очи, сълза. Скръб, вина. Никой не е толкова силен, на колкото се прави. Чувства – презрени човешки слабости, толкова красиви. Съзнание – незнаен лабиринт, изненадите са на всеки ъгъл. Сам изграждаш коридорите и колкото по-навътре отиваш, толкова повече се изгубваш в собственото си творение. Не можеш да се измъкнеш. No escape. Хаосът е най-простата форма. Там всичко е ясно. Всеки друг комплекс има граници, начало, край … и колкото по-сложен става той, толкова по-трудно е да намериш края. Пътища – ненужно усложнение. Свобода – утопия. Ледените дъждовни струи се стичат по прозореца. Тъмните сенки на стената подигравателно имитират движенията им. Гръмотевичен трясък разцепва безсънието. Успокоение.

От тоз живот, що е кипял тъдес,
от кръв, потекла тук като вода,
какво остана, има ли следа?
Две три могили виждаме ний днес …

И два-три дъба дигат се над тях,
разгръщат клони смело и широко,
не знаят те, като шумят високо,
под корена им чий почива прах.

Не ще да знай природата за нас,
немари тя за нашит години,
пред вечната и непреходна власт
човекът като неин сън ще мине …

Тя всички свои рожби, що поред
завършват свойта битка безполезна,
посреща със един и същ привет
в бездънната си миротворна бездна.