Monganamu's Weblog

Рей Бредбъри, „Вино от глухарчета“

monganamu — Sat, 02 Oct 2010 08:55:18 +0000

„ – Някои хора униват твърде млади – каза той. – Причина като че ли няма, просто, изглежда, такива се раждат. Уязвяват се по-лесно, уморяват се по-бързо, разплакват се от малко, мъчно забравят и, както вече казах, опечаляват се на по-ранна възраст, отколкото всички останали на този свят. Зная го, защото аз съм един от тях.“

Рей Бредбъри, „Вино от глухарчета“

monganamu — Sat, 02 Oct 2010 08:52:50 +0000

„ – Така-а-а! Слушай сега, моето момче. Всеки, който събира изрезките от старите си нокти, е истински глупак. Да си виждал някоя змия да запазва старата си кожа? Не си. А в леглото пред теб сега има само това – изрезки от нокти и стара, охлузена кожа от змия. Духнеш ли по-силно, ще се разхвърчат люспи. Важно е не това мое аз, което лежи сега тука, а онова мое аз, което седи на ръба на леглопо и гледа към мене, и другото мое аз, което е долу и готви вечерята, или е легнало в гаража под колата, или чете в библиотеката. Само новите части струват нещо. В същност аз днес не умирам. Човек, който е създал потомство, никога не умира. Аз още дълго време ще бъда тука. Хиляда години от днес ще минават и цял един град от моето потомство ще гризе киселици в сянката на евкалиптите. Ето тъй отговарям на онези, които питат много!“

Рей Бредбъри, „Вино от глухарчета“

monganamu — Sat, 02 Oct 2010 08:45:42 +0000

„ – Вие сте родена за писателка.

- И наистина съм писала, мое мило момче. Какво друго и остава на една стара мома? Бях фантазьорка, с глава, натъпкана с карнавални конфети, тъй живях до тридесетте си години, и тогава единственият мъж, когото съм обичала през живота си, се умори да ме чака и се ожени за друга. С яд, с озлобление към себе си си казах, че ми се пада подобна участ, защото не се омъжих, когато трябваше и можеше. Тръгнах да пътешествам. Куфарите ми набъбнаха и се скриха под пластовете хотелски стикери, налепени по тях. Бях сама в Париж, сама във Виена, сама в Лондон, и като си помисля, беше съвсем същото, като да съм сама в Грийн таун, Илинойс. С две думи, където и да бях, аз бях сама. О, имах достатъчно време да размишлявам, да придобия изискани маниери, да стана забавна събеседница. Ала понякога си мисля, че с радост бих заменила всякакъв блестящ разговор и всеки високопоставен събеседник срещу един единствен другар, с когото да преживея тридесет спокойни години.

В мълчание допиха чая.

- Ах, какво съм седнала да се окайвам! – възкликна тя добродушно. – Я сега да чуем нещичко за вас. Значи сте на тридесет и една, а още не сте женен, тъй ли?

- Аз бих го обяснил така – усмихна се той. – Жени, които умеят да постъпват, да размишляват и да разговарят като вас, не се срещат често.

- О – каза тя сериозно, – не бива да очаквате от една млада жена да разговаря като мене. Това идва с годините. Първо на първо, те са още твърде зелени. И второ, в момента, в който усети, че жената има ум, всеки обикновен мъж побягва презглава. Не може да не сте срещали и умни жени, но те умело са се прикривали. Човек трябва да се озърта внимателно, за да открие подобна буболечка. Да откърти някоя и друга дъска от пода.“

Рей Бредбъри, „Вино от глухарчета“

monganamu — Sat, 02 Oct 2010 08:31:29 +0000

„Тежката вълна на човешката самота се стовари върху разтрепераното му телце. И майка му беше самотна. Не можеше да се облегне на светостта на брака, на закрилата на семейната любов, не можеше да се уповава на конституцията на Съединените щати, нито на градската полиция, в този миг не можеше да се позове на никого, освен на собственото си сърце, а в него сега нямаше друго, освен безпомощно объркване и желание да се подчини на страха. Това беше личен проблем, който търсеше своето лично разрешение. Той също трябваше да приеме самотността си и да се оправя, както може.“

„ – Виждал съм я да расте в Калифорния. Ей толкова висока става и повече не мърда. Устои ли на нашия климат, ще ни спести догодина всяка седмица да се разхождаме тука и да поддържаме проклетия треволяк остриган.“

- Ето, в това е нещастието на вашето поколение – възкликна дядото. – Слушай, Бил, срам ме е заради тебе, и ти си ми бил журналист! Изхвърляте от тоя живот всичко, което е сложено в него, за да му дава вкус. Пестите ни времето, пестите ни труда – друго не знаете! – Той подритна презрително тревните чимове. – Когато остарееш като мене, тогава ще разбереш, че малките радости и малките неща струват повече от големите. Една разходка в пролетното утро е по-хубава от стокилометрово пътшесетвие с най-бързия автомобил и знаеш ли защо? Защото е наситена с аромати, изпълнена е с неща, които растат. Имаш достатъчно време да търсиш и откриваш. Зная – сега вие сте по големите резултати, и не отричам – в това няма нищо лошо. Но човек като тебе, който работи във вестник, трябва да се оглежда и за дребните боровинки, докато бере едри дини. Ти се задоволяваш със скелета, аз пък се взирам за отпечатъци от пръсти; в това няма нищо лошо. На тази възраст подобни неща тебе те отегчават, а пък аз се питам: дали не е така, защото просто не си се научил да ги цениш? Ако оставим на вас, ще издадете закон за забрана на всички дребни занаяти, на всички дреболии. Ала тогава няма да си оставите нищо, за което да се улавяте измежду големите неща, и ще видите дявола по пладне да си блъска ума с какво да се захванете, за да не полудеете. Кажи ми защо не оставите и природата да ви научи на нещо? Престригването на тревата и плевенето могат да се превърнат в начин на живот, драги мой…

- Тогава урокът продължава. Люляковите храсти струват повече от орхидеите. Глухарчето и кукувичата прежда – също! Защо ли? Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целия град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи. Градинарството е най-хитрият начин да си пофилософстваш скришом. Никой не се досеща, никой не те укорява, никой не те подозира, а ти си се потулил тук, един Платон сред божурите, един Сократ, който прекопава боровата си горичка. Човек, помъкнал чувал с тор към своята ливада, е същински Атлас, който оставя Земята да се върти с лекота на неговото рамо. Както каза веднъж Самуел Сполдинг, ескуайър: „Копай в земята, рови се в душата.“ Превъртай тези остриета, Бил, и се къпи в пръските от Водоскока на младостта. Край на урока… „

„Войната никога не носи победа, Чарли. В нея само се губи, а оня, който е загубил последен, проси примирие. Единственото, което си спомням, е само загуби и мъка, и в края на краищата нищо добро. А краят, Чарли, това беше победа сама за себе си и тя нямаше нищо общо с топовете.“

Повелителят на мухите, предговор

monganamu — Sat, 28 Nov 2009 08:13:35 +0000

Атавистичното начало намира отдушници. Сега богатите ходят на лов. Бедните ще се озверят на футболен мач – атавизмът може да бъде и социален ритуал. Филмовата индустрия ще пусне по екраните „Ролърбол“, където бронирани хокеисти ще се бият с мотоциклетисти. Оглупелият пубертетник ще разбие телефонна кабина, а застаряващият глупак ще си въобрази, че тенекиената му играчка носи емблемата на „Ферари“. Но в такъв случай много от проявите на нашето ежедневие са форми на атавистично поведение. Докъде се простира животинското? Откъде започва линеещата сянка на една изчерпала себе си цивилизация?

Предговор към „Повелителят на мухите“ от У. Голдинг
Д. Иванов

Албер Камю – „Чумата“

monganamu — Sat, 25 Oct 2008 08:05:47 +0000

„… Тару подчертаваше особено много скромността на госпожа Рийо, нейния начин да се изразява простичко, предпочитанието и към един прозорец, обърнат към тихата уличка, до който сядала вечер леко изправена на стола, със спокойно отпуснати ръце и внимателен поглед, докато здрачът нахлувал, превръщайки я в черна сянка в сивия полумрак, който непрекъснато се сгъстявал и поглъщал неподвижния и силует; говореше за лекотата, с която старата жена се движела из стаите; за добротата и, макар да не я беше никога проявила определено пред Тару, но той усещал нейната топлина във всичките и думи и действия; за това, че, според него, тя знаела всичко, без някога да е размишлявала, и умеела, макар безмълвна и свита, да се издигне до кое да е познание, дори и за чумата. „

„Чумата“
Албер Камю

Любов по време на холера

monganamu — Sun, 21 Sep 2008 12:05:34 +0000

„… Години по-късно, като преглеждаше хрониката от онези дни, доктор Хувенал Урбино установи, че методът на баща му е бил по-скоро милосърден, отколкото научен, и че в много отношения противоречеше на здравия разум. Установи го със състраданието на синовете, които животът постепенно превръща в бащи на своите бащи, и за първи път му домъчня, че не е бил редом до своя баща в самотата на грешките му.“

„… Жените веднага го възприемаха като самотник, нуждаещ се от любов, уличен просяк с вид на бито куче, което ги печелеше безрезервно, без да му искат нищо, без да чакат от него нищо освен успокоението на съвестта си, че са му сторили добро.“

„Любов по време на холера“
Габриел Гарсия Маркес

Албер Камю

monganamu — Sat, 31 May 2008 14:17:24 +0000

„Винаги е удобно да бъдеш логичен. Почти невъзможно е да бъдеш логичен докрай.“

„Усещането за безсмислие може да порази всеки човек на завоя на някоя улица.“

„В някои случаи човек може да се преструва, като отговаря „нищо“ на въпроса, какво е естеството на мислите му. Близките му добре знаят това. Но ако този отговор е искрен, ако той отразява онова странно душевно състояние, при което опустошението става красноречиво, при което веригата на всекидневните действия е разкъсана и сърцето напразно търси свързващата брънка, тогава той е първият знак на безсмислието.“

„Случва се декорите да се сгромолясат. Ставане, трамвай, четири часа в канцеларията или в завода, обяд, трамвай, четири часа работа, вечеря, сън и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота все в същия ритъм, по този път се върви лесно повечето време. Само че един ден изниква първото „защо“ и всичко започва в тази умора, примесена с учудване.“

„Времето ни носи, както и всички дни от невзрачния живот. Но винаги настъпва момент, когато трябва ние да го понесем. Ние живеем чрез бъдещето: „утре“, „по-късно“, „когато си създадеш положение“, „с годините ще разбереш“. Тези несвързани разсъждения са възхитителни — нали в края на краищата трябва да умрем. Но идва ден, когато човек установява или казва, че е на тридесет години. Така той потвърждава своята младост. Но с това се помества във времето. Заема своето място в него. Разбира, че е достигнал до определена точка на една крива, и с това признава, че е длъжен да я измине. Той принадлежи на времето и сграбчен от страха, открива в него най-злия си враг. Всеки следващ ден той е желаел да дойде следващият ден, а всичко в него е трябвало да го отхвърля. В този, бунт на плътта се състои абсурдът“

„Митът за Сизиф“
Албер Камю

За злото и хората

monganamu — Sat, 31 May 2008 13:58:30 +0000

“ – Мракът у човека по-интересен ли е от светлината?
- Това е най-сложният въпрос на света … Изкуството създава тази илюзия, както и много други – например, че алкохолиците са приятни, забавни и интересни хора … Животът ни в голяма степен е доминиран от злото. Понякога, за да постигнем това, което желаем, се изкушаваме да използваме средствата на злото. Но с годините осъзнах, че не можем безнаказано да го използваме; всъщност накрая винаги се оказва, че злото ни използва за целите си.
- Но в съвремието ни дори цивилизовани държави използват насилие, за да постигат своите, обявени за благородни, цели …
- Поговорката „Целта оправдава средствата“ е дълбоко порочна. Историята изобилства от примери за режими, които са идвали на власт с намерението да променят всичко към по-добро, но след като избият опонентите си … Изглежда, че е невъзможно „добри“ цели да бъдат постигнати със средствата на злото.
От духовна гледна точка човек винаги може да се разкае, да смени посоката и да избере доброто. Но не е лесно да се откажеш от желанието да властваш над хората, да ги считаш за нещо като стадо, а себе си – за център на света …
- Престъпникът не може ли да се разкае? Да се прероди?
- Истинският човек на злото никога не се разкайва за нищо … Хората на злото винаги обвиняват другите за неуспехите си, а заслугата за успехите приписват само на себе си. Доминират ги завистта и ненаситната лакомия за власт и пари, но най-вече – за власт … Те не знаят какво е любов, вместо това просто желаят да притежават другите хора, включително жените си, децата си, любовниците си. Понякога придобиват огромна сила и енергия … но понеже не обичат никого, даже себе си, никога не са щастливи. Затова пък умеят да мразят. Започват, унищожавайки другите, и завършват, унищожавайки себе си …
- Героите ви са доста живи, динамични и цинични. Такъв ли е днешният човек като цяло?
- Жанровете, в които най-често работя, имат нужда от такива герои. Познавам хората от подземния свят. Ако трябва да бъда честен, никой от тях не е нито особено симпатичен, нито особено интересен; никого от тях не бих желал да имам за близък приятел.“

Из интервю на Бойко Панов с Марин Дамянов – писател и
сценарист – публикувано във в. Сега, 24 май 2008г.

из Ремарк

monganamu — Thu, 24 Apr 2008 06:51:00 +0000

„Единстено глупавият побеждава в живота, умният вижда твърде много пречки и се разколебава още преди да е започнал… Колкото по малко знаеш, толкова по-просто е да живееш. Знанието те прави свободен, но нещастен!“

Е. М. Ремарк