“ – Вие сте родена за писателка.
- И наистина съм писала, мое мило момче. Какво друго и остава на една стара мома? Бях фантазьорка, с глава, натъпкана с карнавални конфети, тъй живях до тридесетте си години, и тогава единственият мъж, когото съм обичала през живота си, се умори да ме чака и се ожени за друга. С яд, с озлобление към себе си си казах, че ми се пада подобна участ, защото не се омъжих, когато трябваше и можеше. Тръгнах да пътешествам. Куфарите ми набъбнаха и се скриха под пластовете хотелски стикери, налепени по тях. Бях сама в Париж, сама във Виена, сама в Лондон, и като си помисля, беше съвсем същото, като да съм сама в Грийн таун, Илинойс. С две думи, където и да бях, аз бях сама. О, имах достатъчно време да размишлявам, да придобия изискани маниери, да стана забавна събеседница. Ала понякога си мисля, че с радост бих заменила всякакъв блестящ разговор и всеки високопоставен събеседник срещу един единствен другар, с когото да преживея тридесет спокойни години.
В мълчание допиха чая.
- Ах, какво съм седнала да се окайвам! – възкликна тя добродушно. – Я сега да чуем нещичко за вас. Значи сте на тридесет и една, а още не сте женен, тъй ли?
- Аз бих го обяснил така – усмихна се той. – Жени, които умеят да постъпват, да размишляват и да разговарят като вас, не се срещат често.
- О – каза тя сериозно, – не бива да очаквате от една млада жена да разговаря като мене. Това идва с годините. Първо на първо, те са още твърде зелени. И второ, в момента, в който усети, че жената има ум, всеки обикновен мъж побягва презглава. Не може да не сте срещали и умни жени, но те умело са се прикривали. Човек трябва да се озърта внимателно, за да открие подобна буболечка. Да откърти някоя и друга дъска от пода.”
