Махало. Тежък, студен оловен диск, безмълвно режещ празното пространство. Време - ритъмът на парче желязо … “Оркестърът на тишината изпълняваше своята симфония на мълчанието.” Празнота, безчувствие. Вятърът тихо съска в пукнатините на стената. Прокоба. Мисли - безплътни духове, бледи сенки, пробягващи по стените. Пламъкът на една свещ, борещ се с тъмнината на една душа. Забрава. Кристална чаша с вино. Маската се свлича. Лице. Прозрачни, тъжни очи, сълза. Скръб, вина. Никой не е толкова силен, на колкото се прави. Чувства - презрени човешки слабости, толкова красиви. Съзнание - незнаен лабиринт, изненадите са на всеки ъгъл. Сам изграждаш коридорите и колкото по-навътре отиваш, толкова повече се изгубваш в собственото си творение. Не можеш да се измъкнеш. No escape. Хаосът е най-простата форма. Там всичко е ясно. Всеки друг комплекс има граници, начало, край … и колкото по-сложен става той, толкова по-трудно е да намериш края. Пътища - ненужно усложнение. Свобода - утопия. Ледените дъждовни струи се стичат по прозореца. Тъмните сенки на стената подигравателно имитират движенията им. Гръмотевичен трясък разцепва безсънието. Успокоение.
